Интервю с Надя Станева

Интервю с Надя Станева

Въпрос: Какво мислите за идеята да се реализира сайт за жените-режисьорки в българското игрално кино?

Надя Станева: Мисля, че това е една много добра идея! Такъв сайт, доколкото знам, няма, а идеята, както разбирам, е да бъде информационен, но не само и да представи един по-дълбок поглед и перспектива от днешния ден назад като представи и филмите. Страхотна идея!

Въпрос: Защо станахте кинорежисьор?

Н.С.: Когато си отраснал в семейство на кинаджии, много трудно можеш да избягаш от идеята и магическата мечта, че това е твоята съдба… Откакто се помня знам, че ще се занимавам с кино. Въпреки, че съм минала и през други варианти – например в съчинение в 4-ти клас написах, че искам да стана кино актриса и в краен случай кинорежисьор. Но крайният случай стана реалност… Винаги съм казвала, че няма жени или мъже режисьори, просто на жените понякога им е по-трудно. Но истината е, че израснах в семейство, в което киното беше вкъщи всеки ден. Баща ми Любен Станев написа много книги и около 15 сценария, между които и „Мъже в командировка“, „Цар и генерал“, „Софийска история“ – сценария за моя филм… Майка ми беше втори режисьор в продължение на 25-30 години и беше много добра. В момента „втори режисьор“ отговаря на casting director” и first assistant director” – ключова позиция в създаването на филма. Тя има заслуга за точния избор на актьорите в големи български филми като „Осъдени души“, „13-та годеница на принца“, „Черните ангели“, „Търновската царица“ – просто беше човек със страшен усет за актьорите и за типажа, не само на главния герой, но и на епизодика. И затова големите български режисьори много я уважаваха. Тя работи с Въло Радев в два филма, с Янко Янков, Мариана Евстатиева, Иванка Гръбчева… Изобщо живееше много активно в и за киното. Сценариите, които баща ми пишеше, много често се обсъждаха вкъщи. И за мен изобщо не седеше въпроса, че ще правя нещо друго.

Когато влязох във ВИТИЗ си дадох сметка, че може би не е толкова лесно. Първият път не стана и аз бях много нещастна. Но както обикновено се случва се оказа, че е за добро и е имало нужда от още една година в която да осмисля много неща. След това 7-8 години работих в Киноцентъра като асистент -режисьор. После направих дебютния си филм „Софийска история“, който излезе в трудно време – т. н. „Луканова зима“, в която нямаше ток, на хората им беше студено и не им беше до кино. Нямаше никаква реклама, разпространението беше трагично и въпреки това имаше много публика. Помня, че кино „Славейков“ беше пълно и хората харесаха филма. От една страна, като че ли беше в дисонанс с времето, но от друга даваше друг поглед към нашия ден, към нашия живот…

От 1991 не се занимавам ексклузивно с кино, животът ми тръгна в друга посока… Но все пак имах шанса да направя още един документален филм, работейки в Корпуса на мира, където бях на различни позиции повече от 10 години. Филмографията ми е много кратка – един игрален и един документален филм… Но киното, по един или друг начин, винаги е било в живота ми. Вярвам, че създаването на един филм е буквално магия. Лист хартия, който се превръща в реалност… Докато правиш филм имаш чувството, че той е толкова реален, че понякога става по-реален от живота. В монтажа си казваш, че оттук могат да излязат много различни филми – монтажът също е вид магия. И накрая филмът заживява свой собствен живот – абсолютно отделно от теб и носи белезите на времето, на усещанията, нещо наистина много магическо. Много съм щастлива, че имах това начало в живота си.

Въпрос: Смятате ли, че светоусещането на жената е по-различно от това на мъжа? И какво е то?

Н.С. Когато приключих с филма и той излезе на екран няколко пъти чух: „А, това е женски филм“, защото е направен от гледната точка на жената. А филмът ми е за отношенията между мъж и жена, за любов, за сложната ситуация на един любовен триъгълник, дори четириъгълник. И когато е от гледна точка на жената, няма как да ги няма женската чувствителност и перспектива. Но аз избягвам, и в живота също, да разделям нещата на женски и мъжки. Защото, в края на краищата, всичко опира до това да сме добри хора. И без значение колко сме чувствителни и как пресъздаваме чувствителността на екрана, добротата е онова, което ще спаси света. И в киното много лесно човек може да го усети. И да го внуши…

Въпрос: В този смисъл режисьорът е много отговорен…

Н.С. Да. Без да усетиш, киното може да промени гледната ти точка. Защото е много мощно оръжие. Всички знаем, че е така… Понякога си мисля как ли бих направила филма сега. Със сигурност ще го направя различен, защото съм различен човек, по-възрастна с 20 години… Но онова, за което се радвам, е че там, във филма, бях на 100% искрена. Това носеше своите рискове, защото искреността в една много лична тема може да те направи уязвим. От друга страна, тази искреност и откритост ми помогнаха в личен план - да порасна, да видя себе си отстрани, да приема себе си и да продължа напред. Така че изкуството беше в някакъв смисъл инструмент за порастване, терапия. Не само нещо, което оставяш като творчески продукт.

Въпрос: Това никой не ни го беше казвал досега…

Н.С. Филмът е много личен… Изключително личен. Баща ми е сценарист, писал е по една книга, която цял живот е била в съзнанието и сърцето ми. Но аз вкарах в нея много лично отношение и поглед, доста по-различен от този на баща ми, защото неговата гледна точка е тази на мъжа. И се получи нещо, което после ми помогна да продължа напред.

Въпрос: Налагало ли ви се е да правите жертви и струвало ли си е?

Н.С. Когато направих „Софийска история“ бях на 30 и помня, че две години - от мига, в който започнахме да работим върху сценария та до края - аз нямах нищо друго в живота си. Беше 100% отдаденост. До такава степен, че имах усещането, че тази реалност на Бистра и Зора е нещо по-реално от това, което се случва навън. Тези две години ми дадоха много, но и ми взеха много. И когато се върнах към реалния живот – това беше в прехода между социализъм и демокрация, много труден момент, чисто житейски, имах възможност да избирам и си казах: „Не, не си струва!“ Толкова много енергия, цялата си енергия да дам… И станах учител на деца, в детска забавачка. Имах нужда от тези 4-5 години там за да заредя отново батериите. Ако имах дете или тогава бях женена – аз родих, но доста години след това – сигурно щеше да ми бъде много трудно да правя баланс, да го задържа и да не изпадна в една или друга крайност. Вероятно това е и една от причините да няма толкова режисьори - жени, защото просто трябва да направят избор. Това не е работа от 8 до 5. Ако искаш да дадеш нещо истинско, онова, като имаш като чувство и мисъл, то не може да си отидеш вкъщи и да продължиш с нещата там. Затова изборът ми не беше особено труден. Имах усещането, че в тези години съм изпуснала нещо в друг план. Получила съм много, изключително много, защото за мен беше много силен процесът…

Въпрос: Имали ли сте професионални трудности като жена-режисьор?

Н.С. Имала съм… Бях на 30 и изглеждах като ученичка – много млада и много незряла. Не беше така, но така изглеждах. Бях дъщеря на сценариста, а втори режисьор беше майка ми. В края на първия снимачен ден всички ме гледаха странно: „Абе, какво става тук?“. Обаче в края на двата месеца, в които снимахме, получих най-голямото признание, което някой някога ми е правил в професионален план. То дойде от човека, който държеше фокуса на Христо Тотев и който е оператор, беше от 35 години в бранша и беше работил с много режисьори. Той каза: „Моето момиче, искам да те поздравя. От самото начало видях, че знаеш какво правиш. Никога не съм работил с режисьор, с който да съм си изяждал обяда вкъщи.” Това беше такъв комплимент! Ние свършвахме в 2 часа. Бяха ми дали много хубава лента, но много малко – само за два дубъла и понеже всичко ми беше в главата и актьорите знаеха какво да правят, свършвахме бързо. Идваше яденето, раздаваха го и всички си отиваха! Свършихме 15 дена по-рано. Но в началото имаше огромна съпротива – детето на родители, които са в киното, някакво момиченце, току-що завършило – макар че имах 5 години работа като асистент… Актьорите от самото начало ми вярваха и ми бяха голяма подкрепа. Операторите също… Като видяха какво снимам и че съм наясно с нещата Христо Тотев дойде и ми каза: „Ти си режисьор, браво!“

Въпрос: Този филм мина някак незабелязано…

Н.С. В интернет имаше към 30 000 гледания, но сега този линк го няма. Сигурно You Tube от време на време свалят това, което е много гледано, защото иначе Филмаутор трябва да започне да действа. Защото това си е копирайт. От време на време го свалят , но сега друг човек го е качил и от няколко месеца вече има към 1000 гледания. Имаше хубави коментари, от рода на „Това е София… Никой не я помни вече такава.“ и т.н. Защото нали е „Софийска история“ – много София има вътре. Обаче сега е различна, а е хубаво да я помним всякак… Сега си давам сметка, че във филма има много самосъжаление, което беше характерно за нас. Нашето поколение си беше в примка. На 30 години изведнъж се появи нов път, по който изобщо не знаеш как да вървиш. Дотук си бил по един или друг начин без избор – каквото ти кажат, това правиш – и изведнъж изборът е пред теб. Това много ни обърка. Самосъжалението беше част от нашето израстване и много се радвам, че вече нямам това усещане, че човек има власт и контрол над живота си, че всичко, което пожелаеш можеш да го направиш. Веднъж или втори път може да не стане, пет пъти да не стане, но накрая става, стига да не се откажеш! Нещата са в твоите ръце, независимо каква е системата – винаги има някаква система. В никоя друга система не е било толкова ясно, че всяка жаба трябва да си знае гьола. И в тази връзка жената също се чувстваше малцинство, защото не можеше да има много жени-режисьорки или те бяха по един или друг начин подкрепени и тогава преставаше да има значение, че са жени. Но аз не се чувствах много подкрепена. Създаването на филма беше трудно, имаше голяма съпротива, усещах, че има изненада от това, че филмът е толкова добър професионално. И това ме накара да се чувствам готова да се разделя с този свят. Защото борбата да стигнеш до някакви позиции, да стигнеш до шанса да правиш нов филм не винаги включва само честни средства…

Въпрос: Споменахте, че сте правили и документален филм…

Н.С. Да, премиерата му беше през 2012. Правих го почти цяла година с идеята да покажа в обобщен план дейността на Корпуса на мира в България. Работих там в обучението, преподавах български на доброволците, после бях PR. Но в един момент се появи нуждата от филм. И факта, че имах опит ми даде шанс да направя този филм. Беше изключително интересно преживяване - гледната точка е на българина, който показва едни млади хора, които идват тук за две години, защото самите те не знаят какво да правят със себе си. Помагат, но заедно с това помагат и на себе си и се получава едно взаимно обогатяване между българския начин на живот и американския начин на работа. Те работят много, ние знаем как да се веселим и тази комбинация е перфектна. И това го има във филма… Разбира се, беше направен с непрофесионална камера, с не особено добър звук, но имаше своята официална премиера с гости от Америка, които дойдоха специално за премиерата. Беше продуциран и финансиран от Корпуса на мира и остана в архива като документ за това какво конкретно прави тази организация в България.

Към началото