Интервю с Рузие Хасанова

За какво е новият Ви филм? Каква е темата му? Засяга ли преименуването?

Рузие: Да, но съвсем леко докосва тези тема, защото главната тема е за свободата и за музиката. Една човешка история между баща и син – как през 1971г. един баща тръгва от неназовано село до града, за да купи радио на сина си. Синът е вманиачен по рокендрола, който по това време е забранен, а бащата иска радиото и за себе си, защото той иска да слуша „Свободна Европа“. Иска го и за цялото село, защото едно време така са се събирали мъжете. Така че той тръгва по три причини за ново радио. По пътя естествено осъзнава много неща и се връща нов човек. И вместо радио купува радиограмофон. Той се връща като нов – с идеята, че свободата, която той толкова отчаяно търси, не идва от това да си свободен физически, а от това кой и как се чувстваш ти. Че името не означава нищо. По пътя бащата осъзнава, че тази музика ще даде свобода и бъдеще на сина му. А той е новото поколение, което след години ще освободи България от комунизма. Филмът е много музикален, ние имаме фолклорни песни, които сме смесили с рок, за които имаме правата.

Действието във филма по време на първото преименуване ли се случва?

Рузие: Били са много вълни всъщност. През 1956г. е имало едно преименуване, което е било неуспешно. После 1971г. започват и до 1974 – 1975г. успяват да променят на всички помаци имената. А през 1984г. е голямото преименуване. Първо започват с циганите – малко след 1944г, после помаците – тихомълком, без никой да знае. Но това е само фон, сърцето на нашата история е музиката и свободата.

Срещу филма имаше и атаки – че бил антибългарски, защото историята се развива основно сред помаците и показва ‘мръсните ризи на българите в Европа’. Един вид аз дали съм българка или не. А аз съм супер-горда, че съм българка. Където и да отида с такава любов разказвам за България, за рода си, за Родопите. Всички сме българи, независимо от религията…

Александър Хаджиангелов е главния ни актьор, той е таткото. Той е ново откритие, това е първият му филм, от Младежкия театър идва и е невероятен. Алек Алексиев играе Захариев, Яна Титова играе Ясмин. Имаме Стефан Мавродиев, Филип Аврамов за малка роля. Кирил Проданов е оператор – също първи филм за него. Но тъй като той е извървял цяла България пеша, нямаше по-подходящ от него да заснеме този филм. Той обича природата толкова много, колкото и аз, а това беше изключително важно, за да видим красотата на Родопите. Целия екип беше много отворен да заснемем тази история. Всички се снимахме във филма, включително и аз, защото много хора от района бяха притеснени да се снимат – това са хора, които не разбираха това, което правим. Не можеш да ги накараш да чакат 12 часа на ден – те си имат сено, крави – никой не искаше да седи на терен повече от 2-3 часа.

Правите филма с малко средства. Как се отразява това на работата?

Рузие: Имаме една сцена с дъжд. Но нямахме пари за водоноски. И аз казах – ще се молим за дъжд. И още първата седмица чухме, че от Балкана идват гръмотевици и се оказа, че от балкана идва огромна буря. Оставихме всичко, преоблякохме актьора и бяхме готови. Той отмина в рамките на 10 минути, но ние успяхме. И се вижда на фона на всички планини – дъжд. Филмът тръгна с много голям късмет, дано така и да го завършим.

Камерата е пратена от Полша (полския ко-продуцент) – като процент от участието им във филма. Имаме малко инвестиция от Турция, но това е срещу права. Справихме се, но благодарение на невероятното бюджетиране на Гергана и преговорите и с екипа. Без вярата и в мен и в историята нямаше да има филм, тя даде всичко от себе си за да може да снимаме, а да работиш с такав продуцент е просто мечта. Аз исках една седмица подготовка на терен с актьорите – да влезем в атмосферата и диалога. Актьорите толкова се вдъхновиха от тази идея и сами си пожелаха да говорят на диалект. А и кадрите ги мислехме сложни с Киро (оператора Кирил Проданов) – искахме да имаме поне няколко, които да са впечатляващи. Но един такъв кадър отнема часове –подготовка за осветление, релси, кранове… Много млад екип сме – това много ни помогна и много ни сплоти. Чувството на терен беше много хубаво, накрая имаше рев. Но имаше и напрегнати моменти, когато съм си изпускала нервите…

Има ли във Вашите филми светоусещане или чувствителност, които са по- различни от мъжките?

Рузие: Следвам чувствителноста си като жена, като Българка, но това дали е с женско светоусещане е въпрос за критиците, за публиката.

Аз съм заснела поне 5 късометражни филма, един 10 минутен мюзикъл за една организация в Англия, която представя модерното робство. Защото има форми на робство и до ден днешен, особено в Англия. От Руанда, Нигерия идват хора при чичовци и лели и те ги използват като роби – държат ги в едно мазе. Моята история беше точно такава – за едно момиче на 16 – как е дошла с чичо си. Но тъй като историята е много тежка, решихме да я олекотим и да я направим мюзикъл. 3 месеца подготовка само за два дни снимки. Това за мен беше страхотен опит. Защото да прекараш 3 месеца с един екип и да се бориш за по-добра хореография или по-добра музика – наистина ти дава повече кураж и увереност като режисьор и наистина ми помогна много за този филм сега.

Преди това беше „Дърво без корен“ Заснехме го декември 2012г., в минус 10 градуса. С Васил Михайлов беше много хубаво да се работи. Стефан Щерев и Любов Любчева – четири дни снимки. Успяхме да направим филма да изглежда все едно сме го снимали в Германия.

Защо избрахте режисьорската професия и как стана така, че следвахте в Лондон?

Рузие: Със сестра ми всяка събота и неделя ходехме от Казанлък в Британския център в Стара Загора да взимаме книги и да четем. Взехме изпитите ТОЙФЕЛ/ САТ за да се изравняваме за университети. Започвахме да кандидатстваме, мен ме приеха в Лондон през 1998г. Беше много трудно. Приеха ме първо в Ричмъд Юнивърсити, после се прехвърлих в Лондон Колидж от Принтинг, сега му казват Лондон Колидж оф Комюникейшънс.

За да се издържам работех като сервитьорка в известния клуб Soho House за хора, работещи в медиите . Плащаха много хубави пари, от 5 вечерта до 3 часа сутринта бях на работа, но не ми пречеше, на 18-19 години имаш много енергия. Четири години минаха без да ги усетя. Но всичко беше голям късмет.

Имали ли сте професионални трудности в работата си на база мъж/жена

Рузие: След като се дипломирах, започнах от нулата. Напуснах ресторанта и започнах като „рънър“ в една компания за постпордукции. Едно време се казваше VTR, сега се казва Prime Focus и са огромни, световна компания. Плащаха стотинки, но изтърпях 2 години и реших да напусна. Имах и лични притеснения. Напуснах – винаги съм съжалявала, защото харесвах постпродукцията. Аз бях вманиачена да работя за Джереми Томас. Учили сме го в университета – той е най-великият продуцент в Лондон. Пишех писма през две седмици че много искам да работя за него и с чукане на вратата успях, но не в продуцентството, а в продажбите. Това е много напрегната сфера, ние непрекъснато пътуваме. Аз там започнах 2005, изкарах шест години и половина, но 2012 бях сигурна, че ще ни дадат пари от НФЦ и напуснах. Но не ни дадоха пари. Другата година също не ни дадоха пари. Чак август 2014 ни одобриха, когато кандидатствахме за нискобюджетните филми и през април (2015) започнахме подготовката.

Трябваше ли да правите някакви жертви като жена в името на кариерата и професията си?

Рузие: Имам чувството, че половината ми живот е минал в някакво бягане, тичане. И нищо не съм усетила. Постоянно се надбягвам със себе си, за да правя кариера, а същевременно искам и да живея, на кино дори не мога да отида. Два месеца съм в България и не мога да гледам „Урок“. Постоянно жертви, постоянно… Особено за жените. Ние много повече работим, много по-малко ни вярват и ни се доверяват…

В момента работя пак за Sales компания. Опитах се да намеря работа в продуцентски къщи в Англия, но се плашат, че знам много и не искаха да ме наемат. И накрая се върнах към продажбите. Сега работя за Mr. Smith се казва компанията, на Дейвид Гарет. Те правят други филми – от 20млн. нагоре… това е друг свят – Холивуд, няма никаква връзка с европейското кино. Там няма креативност, всичко е пари и бизнес. Но се уча на много неща.

Към началото