Интервю с Варя Шиeкова

Интервю с Варя Шиeкова

Защо станахте кинорежисьор?

Варя: Това беше моя мечта от много ранни години. Аз като следвоенно дете израснах по всякакви сцени – майка ми много участваше в самодейността, тя пееше много хубаво, водеха ме, в разни пиески ме включваха, освен това родителите ми дружаха със страшно много артисти от Младежкия театър, които почти всяка вечер след представление идваха в къщи и аз следях всичките постановки, ходех на всичките им филми и тайно си мечтаех някой ден да стана кинорежисьор. Всяко нещо, което прочитах си представях как бих го направила аз, но не смеех да си кажа пред приятели и те много се учудиха, когато се записах да следвам кинорежисура в Германия.

Майка ми работеше в Берлин и аз се явих тайно от всички на изпит във Филмовия институт в Бабeлсберг. Казаха ми, че не става така, че имат спогодби с България, и от там трябва да ме изпратят. Но аз се запънах пред ректора и му казах „Вие ме изпитайте, дали ставам. Ако ставам, аз вече ще намеря начин да се запиша.“ И после след години той ми каза, че ме мислели за леко лудичка, защото много упорито ги преследвах да ме изпитат, само това повтарях. Не говорех немски, на английски им говорех и за да се откачат от мен ми казаха: „Отидете си в България или Берлин – където искате. Научете немски и на септември, ако говорите немски, тогава ще си помислим какво да правим.“ И аз като им се явих на септември – с разбира се много слаб немски – те хората се трогнаха и ме взеха като тяхна студентка, не като българска, защото аз по никакъв начин не можех да си извоювам място от Министерство на Образованието. Записаха ме и ми поставиха условие, че трябва да съм отличничка – ако не покажа добър успех по специалните предмети… И аз за първи път в живота си проявих страшна воля. Научих и немски, ходех на лекции, правех си филмите. Даже – то ще прозвучи малко смешно сега – но тогава ректорът ми каза, че от всички български студенти, които са му пращали досега аз най-много заслужавам да го уча това нещо. И ме оставиха. Аз през цялото време бях немска студентка, така ме водеха и много трудно даже си легализирах дипломата след това.

Близо година и половина ме взимаха немски колеги да работя при тях. Аз съм го написала и в автобиографията си – Кулиджанов ме взе заради английски, немски и руски във филма „Карл Маркс“ за една година и той ми каза, че ако остана до края на филма ще ми даде документ, че съм изкарала следдипломна квалификация. Обаче аз се прибрах, защото имах дете и ми беше много тъжно без нея. Те се прибраха с майка и татко – изтекоха им мандатите. И аз се прибрах в София заради детето и напуснах филма „Карл Маркс“. И две години беше борба да ми легализират дипломата, непрекъснато ми казваха „Кой ви е пращал там Вас?“ или „Сега ще трябва да се запишете тука да учите.“ Но аз вече бях на 28 години… И накрая ми признаха дипломата, защото нямаше нищо нелегално в цялата работа.

Има ли във филмите ви светоусещане, което е различно от мъжкото и какво е то?

Варя: Относно игралния ми филм… толкова не ми харесваше този сценарий, но аз бях принудена да го направя. Той беше отказан от 7-8 режисьори. Но аз бях професионално влюбена в ръководителя на творческия екип, в който беше този сценарий. И му вярвах като на светец. Той ме извика, показа ми един сценарий и ми каза: „Сценаристът е много болен, умира и трябва да му се направи една много сложна операция. Написал е един много лош сценарий – никой не иска да го прави. Дадохме го на един режисьор - той пък започна някакви фантазии – че ще го снима в замъци, а това е една селска тематика. И ние му го взехме и искам да те помоля като брат – платихме много висока сума на сценариста за хонорара, филмът не се прави и сега ни притискат той да върне парите. Направи този филм, знам че няма да ти хареса и аз ти се заклевам, че следващия ще е Твоят филм.“ Това бяха неговите думи. Аз взех сценария, прочетох го с оператора – защото се бях му се заклела, че ако ме пуснат на дебют, той ще дебютира с мен. Четохме го двамата и се разплакахме и двамата – толкова бездарна работа, направо нещо страшно. Отидохме при ръководителя на колектива: „Хубаво, ще го направим заради човека и това което ни обещавате - че следващия ще е нашият сценарий, но разрешете да го поправим този сценарий. Той може като литература да има нещо, но…“ Това беше от периода, в който въпросният сценарист пиеше като луд, той се уби с пиене всъщност. Ръководителят на колектива се съгласи. Седнахме да мислим и накрая остана съвсем малко от текста на сценариста, нещо за деца скалъпихме. Вика ме генералният директор Ненов и ми казва : „Тебе учили ли са те да разкадроваш написан сценарий? Това се иска от теб, а не да правиш свободни съчинения.“ Казах, че не ми харесва сценария „Тогава няма да дебютираш и тази година!“ Аз вече бях чакала 10 години. Там като ме обявиха за добър асистент и втори режисьор, ме въртяха като луди. „Записки по българските въстания“ ми глътнаха 4-5 години от живота, после някакъв друг филм - полски и то ми мина живота – вече бях на 36 години, почнах да се съмнявам дали изобщо мога да правя филми. Ти знаеш, колко е важно да правиш, а не да си подчинен. А аз с една немска възпитаност – изпълнителна като маймуна – каквото са ме научили тичам и правя.

И ме среща сценаристът в Киноцентъра, пиян, и ми казва „Ама, мърло, аз поправям ли Достоевски?“ Той за Достоевски се имаше вече. И операторът ми казва „Давай да го разкадроваме, стига сме се балтавили с този филм, само си губим живота.“ И аз казах на шефа на колектива: „Филма няма да стане хубав и аз ще опера пешкира“. „Няма – аз ти обещавам. Прави го и да се свършва“. Така че какво женско светоусещане. Това, което съм се борила е поне да е красиво, да покажем българската природа, защото действие нямаше. Това беше все едно да се опитваш да разкрасиш мъртвец. Не е честно сега така да говоря – трябваше да проявя характер и да се откажа, но толкова ми се снимаше, че накрая си въобразих, че ще го направя и няма да е толкова лошо. Единственият човек, който ме защити след това на съвета беше Иванка Гръбчева. Тя каза „Вие знаете, че първо на мен ми дадохте този сценарий. Казах ви, че от него нищо не става. Ако аз бях направила този филм, щяхте и на фестивал за детски филми да го пратите. Но понеже го е направила Варя и никой не я познава – дайте сега да я смажем.“ И те ме смазаха. В дена на съвета беше моя разстрел. Те ме убиха. Аз не си спомням някой да е говорил толкова глупости на някой в лицето. Не знам откъде се събра тази отрова и омраза. През цялото време пиеха една водка и говореха глупости…

А ръководителят на колектива какво каза?

Варя: Той не дойде на съвета. Извини ми се и каза, че го хванало страх. И от съвета ме закараха направо в болница и 20 дни бях между живота и смъртта. Защото аз видях, че като режисьор те ме убиха. След това станаха промените и край. Аз направих един документален филм за Стражица, за земетресението, който стана много хубав. Те ме изпратиха да правя документален филм за социалистическото строителство в Стражица. Но ни тресна земетресението и ние снимахме. Това беше моят шанс. Бяхме пристигнали във Велико Търново и през нощта аз изхвръкнах от леглото и паднах на земята. Оператор беше Вячеслав Анев. И си спомням тишината и в тишината един Стойката – асистент оператор казва от съседната стая – „Сега ще видим как една гола режисьорка тича по коридора“. Но аз не им направих този кеф – облякох се и излязох. Филма стана много хубав. Видя го случайно един колега режисьор, който го познавах от Лайпциг, все ме делегираха към него да му превеждам. И той видя филма и каза „Той ще дойде сега, този филм, на фестивала в Ленинград, аз го искам на Фестивала“. Той се казваше Михаил Литвяков и беше шеф на документалното кино в Ленинград. И какво мислиш, че стана сега?

Не са го изпратили?

Варя : Да. Филма се бил загубил. Като получиха искане от Ленинград …

Коя година стана това?

Варя : Кога беше земетресението? Май 79та, 80та ли…?

И няма копие на този филм?

Варя: Казват, че няма. Ние тогава много го търсихме, той тогава всеки ден звънеше и питаше какво става, че чака филма. И казаха, че този, който трябвало да го изпрати сбъркал и го изпратил в Стражица. Викам „Как така, те го искат от Ленинград, вие го пращате в Стражица“. От Стражица казаха, че като се сменили правителства и системи не знаят къде е копие. Това е моето присъствие в киното, така че за женското светоусещане не знам какво да ти кажа. Важното е филма да бъде естетически издържан. Да отговаря на моите критерии за кино. Ако това може да е женското. Гледала съм винаги да има естетика, да има повече поезия, да бъде красиво – търсех най-хубавите места, които могат да бъдат заснети, по най-хубав начин. Ако това е женска черта… Но те и мъжете сигурно така…

Съгласна ли сте, че режисурата е предимно мъжка професия

и сблъсквала ли сте се с такива мнения?

Варя: Режисурата може би в някаква степен е мъжка професия, защото изисква чисто физическа сила. Да бъдеш здрав, безкомпромисен, за много неща малко и безчувствен, за да си изпълниш твоите неща. Малко жени имат такива силни черни на характера. Но от друга страна, когато една жена - режисьор е талантлива и знае какво иска да прави, слага мъжете в малкия си джоб. Аз не вярвам в „мъжки“ и „женски“ професии – всичко е въпрос на воля и талант.

Налагало ли ви се е да правите жертви като жена и майка. Струвало ли си е?

Варя: Да. Аз въобще не можах да бъда съпричастна на израстването на моето дете. Със „Записки по българските въстания“ имаше периоди, в които ние по 6-7 месеца снимахме в Копривщица, Пловдив, на други места. Прибирах се вкъщи и направо заспивах и виждах детето докато спи. Сега си давам сметка, че е било безсмислено, може би е трябвало да се спра и да се отдам на детето си, защото усещам че сега, когато и двете сме вече възрастни жени, между нас много неща не са ясни, ние тепърва започваме да си ги изясняваме. И когато и направя забележка за нещо, което не ми харесва, тя ми отговаря „Да си ми го казала, когато съм била малка, не сега.“

Имала ли си професионални трудности като жена режисьор?

Варя: Най-напред винаги се сблъскваш с недоверие. След това мъжете в колектива винаги гледат ако може да се държат с теб покровителствено и за всяко нещо трябва да им доказваш, че го знаеш може би по-добре от тях. Да, сблъсквала съм се. Но пак ще кажа – въпрос на характер. На сила на характера. Бащинско е, когато е добронамерено. Но понякога е недобронамереност.

Към началото