Списание ЛИК

„ГОСПОЖА МАРКО ПОЛО НА БАЛКАНИТЕ”

Интервю с Адела Пеева

Боряна Матеева: Учила си кино в чужбина. Разкажи как замина…

АДЕЛА ПЕЕВА: Завършила съм Академията за театър, кино, радио и телевизия в Белград, бивша Югославия, в далечната 1970. Тогава в България нямаше кинорежисура, алтернативите бяха Москва, Прага… Баща ми работеше в Белград и аз заминах още на 17 години, там завърших гимназия и кандидатствах наравно с югославяните. Имах желание да следвам и история на изкуството едновременно с режисурата, записах се , но след втората година видях, че няма да успея и двете , така че се концентрирах върху основното, киното. Всъщност, кандидатствахме театрална режисура и първите две години учехме театър. Поставяла съм „Нора” на Ибсен… На втората година, тези кои искахме да следваме кино режисура държахме още един приемен изпит. Така започнах да следвам кино.

Б.М: Какво беше обучението в Белградската академия?

А.П. В онези години 1966-1968 обучението беше много отворено, имахме достъп до всякакви филми и спектакли, тогава течеше прословутият Белградски интернационален театрален фестивал - БИТЕФ, гостуваха най-прочутите театрални постановки, така че едновременно можеше да се следи и съвременното кино и съвременния театър, което беше просто благодат. Освен това югославското кино тогава беше във възход…

Б.М.: Кои считаш за свои учители в документалистиката?

А.П.: Саша Петрович, той не е документалист, но беше направил „Срещал съм и щастливи цигани” - на сръбски „Събирачи на пух”… Тогава се провеждаше и известният белградски документален фестивал и югославските филми се връщаха редовно окичени с награди от световните фестивали. Конкретен учител в документалното кино не мога да посоча, но цялостната обстановка беше като широко отворен прозорец… И най-важното – имаше такова отношение към професията: ако веднъж се провалиш, просто няма кой да ти даде работа, защото студията бяха държавни, но едновременно с това сами се финансираха.

Б.М. В България през 70-те е било доста по-различно…

А.П.: Да, постоянно имаше работа, каквото и да направиш. Имахме договори и те се продължаваха. Но при мен до ден днешен непрекъснато има един стрес, че ако не направиш добър филм, просто си отиваш. Нося си това чувство, за добро или за лошо…

Б.М. От българските режисьори, кои приемаш като свои учители?

А.П.: Оскар Кристанов и Кольо Ковачев. И с двамата дружах много. И до ден днешен смятам, че тези двама режисьори са на световно ниво и са с невероятна чувствителност. За съжаление Оскар Кристанов направи много малко филми, много бавно работеше. И когато видях първия филм на нашия млад колега Илиян Метев „Голешево”, веднага се сетих за най-добрите филми на Кольо Ковачев и си казах – невероятно е как една такава чувствителност се появява през няколко поколения. Обещах на Илиян да му изпратя филмите на Кольо Ковачев, защото той не ги е гледал, нямало е къде да ги види. Мисля си, че връзката, приемствеността е много важна, независимо дали го съзнаваме или не. Колкото и да си мислим, че с нас започва и с нас свършва киното, особено сегашната по-млада генерация (и ние сме били такива вероятно), това не е така.

Б.М.: Какво ти се случи когато се върна в България?

А.П.: Предложиха ми или да стана асистент в игрална студия „Бояна”, или да започна самостоятелна работа в Студията за научнопопулярни и документални филми „Време”. Естествено, предпочетох да работя самостоятелно. От Академията в Белград дойдох с нагласата, че документалното кино не е втора ръка кино…

Б.М.: Пред този период правиш десетки филми…

А.П.: Не съм била от най-производителните, но при всяко положение всяка година се правиха по два-три филма.

Б.М.: Някои от филмите ти имаха сериозни проблеми. Бяха спирани…

А.П.: Това са два филма. Единият го наричам полу-спрян, а другият много спрян… ”Майки” (1981) е филм за самотните майки в България и за двойния морал по онова време. Имаше директива, че трябва да се раждат деца и жените, забременели извънбрачно, се поощряваха да раждат и държавата обещаваше да им помага. Всъщност, това беше двойният морал на обществото, защото дефакто ги смятаха за леки жени. Те много тежко печелеха дела за бащинство когато водеха такива дела, и аз заснех едно такова дело във филма. На фестивала в Оберхаузен след години хората мислеха, че съм направила инсценировка на делото, защото не можеха да предположат, че съм влязла да снимам в съдебната зала, което беше уникално. Този филм беше спрян всъщност защото в него имаше един военен, чийто син беше баща на едно от децата и майката водеше дело срещу него, а бащата беше и „активен борец против фашизма”… Но селекционерът на Оберхаузен гледа филма, поиска го и се стигна до компромисно решение - в субтитрите да не пише „военен” и „активен борец”… Това спаси филма, но по екраните не беше пуснат. Оберхаузен ми беше първият фестивал. След което филмът беше показан в Пловдив на „Златен Ритон”. И получи награда…

Б.М: Помня, „Сребърен ритон” през 1983...

А.П. А другият ми спрян филм „В името на спорта” нямаше тази полу-забранена съдба. Всъщност аз тръгнах да правя филм за младите спортисти, но се натъкнах на обратната страна на медала: цената на златния медал и това, че спортистите се третират като парче месо и последиците от това. Ставаше дума за тежката атлетика, щангите и борбата. Най-вече тежката атлетика. И тогава се срещнах за първи път с метода на треньора Иван Абаджиев. Присъствах на негови тренировки, с негово позволение, разбира се и бях шокирана. Но преди това вече се бях срещала с хора, които бяха изхвърлени от големия спорт и бяха останали на улицата, като пълни маргинали, а бяха олимпийски и световни шампиони. И така се роди този филм, който показа откровено и ясно каква е политиката на тогавашното управление, въобще на комунизма. Всъщност този филм показваше каква е политиката на социалистическата ни държавата по това време към човека. Отново говорим за двойния морал.

Б.М.: Как точно го спряха? Интересен е механизмът.

А.П.: Вече се беше разчуло, че филмът няма нищо общо с възвеличаването на младите спортисти. И един ден трябваше да гледам работно копие. Влизам в залата и виждам един човек, когото не познавам. Отидох при директора и попитах кой е този човек. „Ами, това е” - каза ми той – „този от Шесто управление, който наблюдава киното”. Казах, че няма да прожектирам филма си пред непознат човек, че филмът не е завършен. Тогава директорът ми каза: „Не искаш за го показваш пред непознати, но си го показвала пред чужденци!” „Пред какви чужденци?”, питам. Пред съпруга си! А моят съпруг, Слободан Милованович беше югославски гражданин…

Б.М. Звучи като виц!

А.П. Но аз тогава много се впечатлих и разстроих. Не можех да предположа, че е възможно такова отношение. Въпреки, че знаех, че ни подслушват. И се оказах права - след време си потърсих досието и разбрах, че Държавна сигурност ме е наблюдавала.

Б.М.: Кой всъщност спря филма?

А.П.: Пазя документи. Като дойде демокрацията и се разформирова ДО „Българска кинематография” отидох при тогавашната заместник-директорка Донка Акьова и поисках папката с материалите за моя спрян филм. И така, филмът беше на 35 мм и трябваше да се извади игрално копие. Лабораторията е в Бояна, това е по път от моята къща, така че си взех копието у дома за да мога на другия ден по-рано да отида. Вечерта късно на вратата се чука. Идва заместник-директорът и ми казва - трябва да ми дадеш копието. Така го прибраха. След което аз отидох отново при директора и казах: знам, че този филм няма да излезе по екраните, че не е удобен, но искам да помоля да направите едно копие, защото иначе ще изчезне, а все пак държавата е дала пари. И той се съгласи, но вече се беше разчуло в Киноцентъра и като отидох, колегите ми направиха две копия. Преди мене на Бинка Желязкова бяха спрели филмите за затворничките. Второто копие аз си го прибрах вкъщи. Ще цитирам части от писмото на Българския Съюз за физическа култура до председателя на Комитета за култура Георги Йорданов в което се казва, че описвам спортистите „в крайно негативна светлина”, че филмът разкрива „мрачна и абсолютно нетипична картина от живота и съдбата на българските спортисти…” И настояват „да не се допусне този филм до екраните, тъй като ще даде невярна представа за развитието на българския спорт”. И филмът беше спрян за 6 години.

Б.М: Имаше ли последствия за теб?

А.П: Психически беше страшен тормоз. Но тогава бях млада и можех да преодолявам такива сериозни психически натоварвания, а и много спортувах. Покойният режисьор Юли Стоянов ми каза веднъж - просто не мога да се начудя, тресе се под краката ти, а ти отиваш да играеш тенис. Да, спортувах и това помагаше много. В документалното кино се иска и сериозна физическа издръжливост.

Б.М.: Но все пак, филмът вижда бял свят…

А.П.: През 1989, малко преди демокрацията, го изискаха от фестивала за късометражно кино в Западен Берлин. Един колега, който следваше там, го беше гледал, вероятно го е споменал и от фестивала го поискаха. Не си спомням дали вече не беше пуснат след много съмнения и преговори на фестивала „Златен ритон”. Росен Милев, така се казваше колегата, ми каза - ти ми дай една касета, за всеки случай да го пренеса, защото не е сигурно дали ще го изпратят. И така го пренесе в Западен Берлин. След това се оказа, че от Българска кинематография са го изпратили. На фестивала бяхме двама-трима души от България. За мене беше невероятно събитие – след 6 години филмът щеше да се покаже и то в Западен Берлин. Имах чувството, че сънувам. И какво става: влизаме в залата, показва се първият кадър и някой казва: ”Спрете прожекцията! Запалете лампите!” Помислих, че от посолството е дошло нареждане да го спрат и тука. Тогава някой каза : „Излизайте всички на улицата!” Излязохме навън и…

Б.М. Стената!

А.П. Да! Падна стената.

Б.М: Каква символика има в това…

А.П. Спомням си, че единственото, което тогава ми мина през ума беше: „Не можа ли 30 минути по-късно да падне тази стена, че да ми покажат филма….” Беше невероятно като преживяване и си заслужаваше шестте години чакане. Така присъствах на най-голямото събитие на 20-ти век - падането на Берлинската стена и то сякаш моят филм я свали /смее се от сърце/. След време разбрах, че още един режисьор по подобни причини е плакал пред Берлинската стена защо не е паднала по-късно – френският режисьор Клод Льолуш.

Б.М.: Какво се случи след промените?

А.П.: След промените бяхме изхвърлени на улицата. Без контакти със света. България се отваряше, но дефакто ти не можеш да стигнеш до света, защото не знаеш как. Без техника бяхме, техниката остана вътре в Студията. Единствено оставаш с едно ноу-хау как да правиш филми. Но не знаеш дали това ноу-хау е на нивото на другите, които работят там някъде. След промените на едно събрание дойде Иван Попйорданов, той беше тогава заместник-генерален директор на Българска кинематография и ни каза, че оттук нататък трябва да станем частници и трябва като Копола да си залагаме къщите за да правим филми… Нямаше още Национален филмов център, нямаше нищо. Бяха тежки години, но за щастие те ме завариха достатъчно млада за да имам сили, но същевременно с вече натрупан професионален опит. Просто имах добрият шанс. За някои колеги не беше така – бяха вече на възраст…

Б.М. Как се стигна до „Чия е тази песен?”

А.П. След като направих доста късички филми за немската телевизия ZDF за християнски празници, за празници из Балканите, направих за програмата им АРТЕ „Излишните” - филм за събитията около преименуването на турците и за три семейства. На един фестивал в Истанбул, една вечер колеги ни бяха поканили в ресторант. Имаше прекрасна музика и изсвириха мелодията от филма „Чия е тази песен?”. На масата седяхме само балканци - турци, гърци, македонци, мъжа ми сърбин, босненци и в мига в който я чух, им казах - това е наша песен. В този момент абсолютно всички заявиха, че това е тяхна песен. И така се роди идеята. Моят съпруг смяташе, че това е лудост - за една песен да се прави филм. Но аз тръгнах по „питчинги”, професионални сбирки, където пред хора от телевизиите представяш идеята си за филм. Нямах пари за истински клип, затова направих аудио запис от различните варианти на песента и така всъщност промоцирах идеята. И в един хубав ден, след няколко години чадърът се отвори, АРТЕ се заинтересува, имаше тематична вечер за България и един от филмите искаха да бъде „Чия е тази песен?”. Аз всъщност не си давах сметка колко въздействащ филм съм направила. Но на премиерата, в кино „Люмиер” зрителите станаха на крака и аплодираха филма дълго време. Това ми се беше случвало веднъж и преди, когато „В името на спорта” беше показан на фестивал в Пловдив след 6 години забрана: след прожекцията публиката стана на крака.

Б.М.: Как се стигна до номинацията за Европейските филмови награди?

А.П.: „Чия е тази песен?” е първият български документален филм номиниран за наградите на Европейската филмова академия, която е европейският еквивалент на „Оскарите”. След това и „Развод по албански” получи номинация, което за мене беше просто невероятно. Но те не само са първите и до днес единствени български документални филми - наскоро някой ми каза, че са и единствените балкански филми, получили Номинация от Европейската филмова академия. Това не го знаех, но го проверих – така е. Та, как се стигна до номинацията? Бяхме със съпруга ми на Седемте рилски езера и звъни телефонът. Съпругът ми говори на сръбски, дава ми телефона и се обажда Душан Макавеев, много известен сръбски режисьор. Казва ми: „Адела, впечатлен съм от филма ти и искам да те питам, ти член ли си на Европейската филмова академия?” Казах - не. „Аз съм член на борда” – продължи той – „и имам право да избирам филми. Искам да ти кажа, че веднага трябва да станеш член на Академията. Вземам филма ти и го пускам на прожекцията за номинациите.”

„Чия е тази песен?” е вече на 10 години и продължава да е много търсен. Някой ми каза, че това е „филм институция”. Сега през февруари пак ме канят в Париж в Балканския салон на книгата. Филмът като че ли има вечна младост, поне засега. Покрай него ме нарекоха „Госпожа Марко Поло на Балканите”… Когато в Албания снимах „Развод по албански” вратите бяха отворени за мене, с изключение на архивите. Всички искаха да ми помогнат. Хубаво е, когато в творческата ти биографията се случи нещо, което е дълготрайно.

Б.М: Как се насочи към „Развод по албански”?

А.П.: „Развод по албански” беше естествено продължение на „Чия е тази песен?”, защото темата намерих в Албания, по време на снимките на „Чия е тази песен?”, в град Корча. Исках да говоря с един човек, който имаше смесен брак. Беше в един ресторант, отидохме в съседната зала и той ми разказа своя случай. Как се оженил, как изгонили жена му, децата му. Попитах това изключение ли е. Не, каза, не . И на другия ден бях заобиколена от петима мъже от този град и една жена, рускиня, които имаха сходна съдба. „Развод по албански” е за смесените бракове на албанци с чужденци. Всичко тръгва от Енвер Ходжа, който казва - трябва да се разведете и да изгоните жените и децата си защото те са шпиони… Така се роди идеята за филма.

Б.М.: Как работиш с архивите?

А.П.: С архиви се работи много трудно, много сложно, защото архивите са нещо омайващо. Колкото повече ги гледаш, толкова повече ти се струва, че трябва и това да вземеш, и другото… А всичко днес е пари. И в един момент изгубваш чувството за реалност. Мислех си, че работата с архивите не ми е най-силната страна. Но оказа се, че се справих. В „Кмета” и „В търсене на Списаревски” работих предимно с немски архиви. Те са качени онлайн и всичко е точно, ясно. И цените са доста по-прилични, отколкото в Москва, например.

Б.М.: В последните си филми се обръщаш към възстановката. Това мода ли е или имаш вътрешна необходимост да пробваш нещо ново като смесваш видовете кино…

А.П.: В Списаревски направих възстановката, защото ми хареса от „Кметът”. В „Кметът” беше може би случайно. При писането на сценария, началото все ми убягваше. Търсех нещо по-драматично, да грабне зрителя и в един момент се оказа, че по-драматично от игралното няма. Ние с Антоний Дончев правихме този филм. Кастингът и изборът на Валентин Танев го правихме заедно. Вальо Танев е просто попадение, той наистина прилича на кмета Иван Иванов. И Иван Юруков прилича на Списаревски… Така при „Кметът” още при сценария, възстановката си изплува сама. Отначало си мислех, че е от безсилие. След това обаче се оказа, че не е така. И оттам структурата на филма потегли. Аз поначало исках всичко да е рамкирано от процеса на „Народния съд” през 1944. Иван Иванов е бил съден и исках да наместя филма в процеса. Възстановката да е смесена с документални кадри от този процес.

Б.М.: „В търсене на Списаревски” провокира остър обществен дебат. Как приемаш обвиненията, че темата с националистите е преекспонирана…

А.П.: Филмът се възприема по различен начин. Но така беше и с „Чия е тази песен?” На Петрова нива имаше едни момчета, които казваха: ”Циганин ли е, турчин ли е – щом не е българин - под ножа!” След филма имаше подобни реакции. Професорът и историкът Искра Баева, която участва в дебата за филма за Списаревски, точно прочете това, което съм искала да направя. Ще я цитирам: „Беше показано едно националистично използване на този образ /на Списаревски – бел. ред./ и според мен успех на Адела Пеева е елегантния начин по който показва как се злоупотребява с историческите образи… Филмът, според мен, е разрез на нашето общество чрез образа на Димитър Списаревски.” Да, така е, показва се, че образът е митологизиран, но не само това. Показва се, че е използван още от 1944 чак до наши дни, когато националисти носят този образ на свои шествия. Когато виждаме момчета да викат „Циганите на сапун!” трябва да се замислим защо ние българите реагираме по този начин. Не е коректно от целия 60 минутен филм да се концентрираме само върху последните 5 минути . Национализмът е факт в нашата страна. Това е български филм, изследва психологията на българина, как правим историята си и как ползваме историческите факти. Димитър Списаревски е лакмус.

Б.М. Стилът или посланието - на кое повече държиш в твоите филми?

А.П.: При мен определено важното е какво искам да кажа и каква емоция е възбудил филмът. Истината е, че аз много обичам филмите ми да имат зрители. При работата над всеки филм правя фокус - групи. Правя груб монтаж и каня хора, които да гледат, но не кинаджии. Съседи, приятели, познати от най-различни професии. Тези фокус-групи са доста добър барометър. На времето писателката Рада Москова каза по повод „Чия е тази песен?”: „Това е по-добро от игрално кино!” Аз обичам да разказвам. Не мога да си представя филм без разказ.