Интервю с Ана Петкова

Интервю с Анна Петкова

Въпрос: Дебютирате в игралното кино с „Откога те чакам”. След това се насочвате към документалното и до днес правите само такива филми. Разкажете за този първи опит…

А.П.: Много време е минало от 1984… За този филм ни извика Никола Ненов (генерален директор на „Българска кинематография” – бел. ред) да ни връчи награда на името на Пазолини, което е голяма награда. Връчи ми някаква диплома, нещо със сребро отпред, с образа на Пазолини. Отишъл един чиновник да представи филма на фестивал в Италия. Знаех, че филмът участва, че е имало дискусия, че са задавали въпроси на този чиновник и той е трябвало да отговаря... Но чак след това разбрах, че това не е случаен фестивал, а на неореалистичното кино. Но нищо – нито рецензия, нито повече информация ми дадоха. На „Златна роза“ се явих за дебют, а получих Първа награда, награда за сценарий, награда за композитора, награда за женска роля... може би изпускам нещо. Чуждите делегации толкова възторжено говориха на пресконференцията… Неделчо Милев я водеше, беше претъпкано. Страхотни комплименти ми направиха. От унгарската делегация казаха, че са страшно впечатлени от този филм, направиха невероятен анализ и казаха, че искат режисьорът официално да бъде поканен в Будапеща. Поканиха ме, страхотна премиера направиха, генералният директор ми поднесе огромен букет. Бяха поканили и българския посланик. Бях им на гости цяла седмица. Можех да гледам каквото си искам, непрекъснато бях канена насам-натам, показваха ми старини и ме храниха като принцеса. Но така и не можах да продължа с игралното кино…

Въпрос:Защо се случи така?

А.П.: Много предложения на именити автори дойдоха след филма… Имах чувството, че съм скочила 2 метра, а тези неща, които ми даваха, за мен бяха 50 см… Исках сама да открия нещо - било книга, било да си потърся драматург. „Не”, казаха ми, „имаме готови сценарии”. И ме заляха с текстове. Дори си спомням, че Атанас Цанев ми даде сценарий на един човек, който беше посланик в Мексико, много близък на Людмила Живкова. Беше криминален сценарий… Като го прочетох си казах „Не, по-добре да се занимавам с документално кино“! На фестивала във Варна имаше представител на радио БиБиСи. И той беше впечатлен – намери филма за много екзистенциален и искаше да проведе разговор с мен. Аз тогава много се уплаших и отказах. Но дойде Неделчо Милев и ми каза „Няма да ни излагаш, отиваш и говориш!“. После репортажът се излъчи по радио БиБиСи, дори го имам някъде на запис … Там казвам, че искам да продължа с игрално кино, че това е моето призвание…. Всъщност прецених за себе си, че е по-добре да остана в документалното кино – поне самостоятелно мога да кажа нещо. Много по-добре отколкото да направя филм, който не ми е по сърце, който ми е чужд и който не смятам, че е първокласна драматургия. Тогава като дебютант нямах художествен ръководител. Обърнах се към Христо Христов – нормално, беше ми преподавател. Но той ми каза „Недей, ще ти направя лошо – аз съм репресиран в момента с „Една жена на 33“. Ако ме видиш в единия край на коридора, тичай на другия.“ Тогава се обадих на Людмил Кирков. Той каза, че нямал време, а после ми казаха, че се отнасял скептично към жени-режисьорки, особено в игралното кино. Но бариерите, които се изправиха срещу мен бяха по линия на драматургията, на готовите сценарии…

Въпрос: Кой беше сценарист на игралния ти филм?

А.П.: Лиляна Михайлова. Тя беше много разбран човек и всичко, което поисках като промени в диалозите тя го оправи и дори го обогати. Въпреки че след това Ненов намери кусури… Изведнъж филмът се спира и никой не може да ни каже защо. А това е един човешки филм, няма нищо кой знае какво. Искаме среща с Никола Ненов, но той е вечно зает. Тогава казах на моята редакторка и на Лиляна – ще го пресрещнем рано сутрин, той не може да влезе през комина. Един ден в 7 часа застанахме пред кинематографията. И оператора привиках… В 7 и 15 той слиза от една кола, спускам се аз към него, всички тичаме след него. Той прескача стъпала, но преди да ни тресне вратата успях да извикам: „Вие трябва да ни обясните!“. Той се обърна и вика: „Коя си ти, че да искаш да ме уволняваш?“ Почувствах се много стресирана. Той продължи: „И какви са тези натуршчици?!“ А ние истински хора бяхме намерили, бяха между другото страхотни. „Само известни актьори ще вземеш!“ И аз веднага, рефлекс извадих, викам: „Добре, народни!“ Така снимахме Гец, Леда Тасева, Калоянчев, той играе доста драматична роля, Асен Миланов, Слабаков… И една непозната тогава актриса – Катя Тодорова, от Ямболския театър, която получи наградата за женска роля. Елена Стефанова също… Ненов продължи да се пени : „Ще ми правиш унгарско кино тука!“ А той чел в работната книга, че очите на героите не могат да свикнат с тъмнината в някакво мазе и пита: „Какво е това, какво искаш да кажеш? Че социализмът е тъмнина?“ А това бяха просто ремарки! „Ти! Точно ти! Няма да видиш кино!“ Много се стъписах… „И да има светлина, светлина!“ – постанови накрая. И аз как правя филма – Гец седи вкъщи с костюм, през деня върви и пали лампиони. А това беше вече не знам кой сценарий, който ми спират. Една година след като завърших, правя първия си документален филм и Людмил Стайков, който във ВИТИЗ беше асистент на Христо Христов, ме среща и казва: „Анна, каня те да направиш своя дебют в моя колектив! Ела горе, избери си сценарий“. Бях много щастлива, но се оказа, че няма никакви сценарии…

Въпрос: Излиза, че е трябвало да избираш от вече избрано?

А.П.: На мен ми трябваше много сериозен драматург. Георги Мишев беше главен редактор и той ми каза: „Абе, знаеш ли, тук има един сценарий на Лиляна Михайлова“. Беше една милозлива история, но аз се хванах като удавник. Филмът стана съвсем различен. Когато завършвахме, проф. Христо Христов ни събра и каза, че има наблюдения – Анна Петкова, Киран Коларов и Иван Павлов могат да правят игрално кино. Огнян Гелинов – научно-популярно, друг - документално. Така беше преценил. Много харесваше работата ми с актьорите, смяташе, че разбирам от детайла, харесваше ми нещата. Тогава не знаех, че ще продължа с документалното кино и той веднъж ми каза: „Ти не уважи своя преподавател! Не искам да говоря с тебе!“. Дойде промяната, почнах филма за лагерите… Това са тежки теми, много отговорни, искат дълго изследване… Междувременно бях помолена да направя един филм за тежката металургия.

Въпрос: филм ли беше?

А.П.: През 1985 още не беше дошъл Горбачов. Имаше една среща с Тодор Живков и Донка Акьова беше там… Той винаги говореше по някаква конкретна тема, а след това даваше вечеря. Темата тогава беше черната металургия и положителния герой. Когато всичко свърши, Донка Акьова (зам. ген. директор на ДО Българска Кинематография) дойде при мен и каза: „Ани, ти чу ли какво каза другаря Живков?“ Казвам: „Всички чухме, не само аз“. „Ще намериш този човек, за който говори др. Живков и ще направиш филм!“. Аз се дърпам – документално кино, черна металургия – не искам! Но след време тя се обади по телефона, беше настоятелна и на мен ми стана неудобно. Реших все пак да отида и да проведа един разговор. Отидох със страшно нежелание, колкото да отбия номера. И търся професор Христо Еринин. Идва един едър мъж, леко накуцва, мастит. Казах му, че искам да говоря с него, той попита дали съм му студентка и като казах „не” отсече - „Нямам разговор с Вас!“. Обясних, че ще правя филм за черната металургия у нас – за проблемите, успехите .... А той: „Тук има доценти, доктори, специалисти, аз не участвам в успехите на черната металургия! Нека другите да говорят”. На мен ми стана интересно. Все пак той е професор от дълги години и има доста разработки. Защо не желае да участва? Вкара ме в една стая, извади нещо от бюрото си и ми каза: „Четете и след това преценете“. Чета аз – някакви от академичния съвет му писали оценки. И за дисциплина – двойка! „Искате ли още да правите филм за мен?“. „Естествено! Може ли да снимам това?“ И така си кръстих филма – „Преценка!“. Писали му двойки, защото се обявява срещу тази или онази нередност, срещу корупцията… После чух историята на Кеворк и един журналист от Ловеч – за лагерите там. Продължих с лагерите. И още в началото на 90-те хукнах натам с цял екип – хем проучваме, хем снимаме. И оттогава не съм се отказала от документалното кино.

Въпрос: Опитвала ли си игрално след промените?

А.П.: Не. Имам нещо предвид, но ще видим… Между другото, много по-лесно ми се вижда игралното от документалното.

Въпрос: Не е по-лесно, но е по-ясно… Може би защото имаш пълен контрол.

А.П.: Има едно чувство за приключение в документалното кино…

Към началото