Другият наш възможен живот

Боряна Матеева

МИСИЯТА НА ЧУВСТВАТА ВЪЗМОЖНА

На "Златна роза" 2004 се усети прилив на нежност - крехка надежда за възраждане на българското кино чрез чувствата. Не че преди нямаше обич, романтични истории, любов и нежност, отклонения, приземявания, парчета любов, фатална нежност, опасен чар. Да обичаш на инат - това беше изход и спасение за много осъдени души. Немирната птица любов прелиташе нощем по покривите. Имаше и статистически подходи, отмерващи скалата на чувствата - 8 % любов…Но като цяло българските филми бяха любовни някак периферно - чувствата бяха страничен продукт на социалните драми, контрапункт на идеологията. Те бяха бялата магия на човешките отношения, онова нещо, което игнорира соцпарадигмата и дори я отхвърля.

В посттоталитарното време-пространство първо влетяха вампирите, таласъмите и канарчета на миналото, за да провокират колективен екзорцизъм.

В средата на 90-те дойде времето на закъсняло пълнолуние, на дърпане опашката на дявола. Общото желание беше "искам Америка". После се писаха покъртителни писма до Америка, пътувахме и до Йерусалим, само за да проумеем, че всички живеем под едно небе и смисълът на живота е в простото послание "всичко е любов"…

На "Златна роза" 2004 това се усети отчетливо. Почти всичките 16 игрални заглавия се докоснаха до тази вечна тема. Отдавна беше време мутрите да напуснат екрана и той отново да се засели с нормални човешки същества с техните нормални емоции. Екшънът отстъпи пред психологическата /мело/драма. Външното действие се поукроти и на преден план излезе движението на духовни пластове.

Един от знаковите филми за този, струва ми се нов етап на българското кино, е "Другият наш възможен живот". Този филм изисква особена чувствителност, емоционална зрелост и житейска опитност - затова не се приема безрезервно от всички. Любовен е, но не само. Мелодрама е, но не класическа. Психологическа драма е, но не единствено. Носи социални наблюдения, но те не го изчерпват. Поетичен е, но без "поетични" клишета, а някъде издълбоко като нагласа …"Другият наш възможен живот" не се помества в жанровите сепарета, не пасва на предварителни очаквания. Може би защото е изповед равносметка на чувствата, а те винаги, когато избухнат, минават границите. Зануси имаше такъв филм "Тримесечен отчет на чувствата"…Филмът на Румяна Петкова - режисьор, Невелина Попова - сценарист и Светла Ганева - оператор също е такъв "отчет на чувствата", но на цяло едно поколение, за целия му съзнателен живот - днешните 50-годишни българи. Творческият екип е изцяло от жени, но те са много далеч от феминизма. Изкушавам се да кажа дори, че посланията им са антифеминистки, или поне преосмислят заблудите на войнстващите активистки от близкото минало: че жената трябва да се бори сама с живота, да прави кариера на всяка цена, гордо да се отстоява като личност…Материята на филма омесва индивидуалното и социалното време, екзистенцията и бита, високото и ниското на живота. Авторите проектират една любов и две лични съдби върху фона на прехода, осмислят следствията от избори, правени под натиска на социални фактори и на сантиментални слабости…Внушението е сложно и нееднозначно - изгражда се от екранната действителност, но и от индивидуалния поток от мисли и чувства, генериран в съзнанието на всеки зрител, въвлечен в конкретната история на двамата герои. Той, зрителят, неминуемо я сравнява със своя емоционален опит и с виртуалния ход на събития, които биха могли да са други, ако... Ако времето беше друго и ние бяхме други във времето. Тънкият мост между видимата фикция и невидимия свят на въжделенията, бляновете, помислите се осъществява директно по силно емоционален начин, за който ще стане дума накрая.

И така, "Другият наш възможен живот" можем да разгледаме като българска версия на "Един мъж и една жена - 20 години по-късно". Мъжът (Лъчезар) е емигрирал в Америка през 80-те, жената (Люба) е останала в посттоталитарна България. Той привидно успешно е устроил живота си; тя живее в работническо общежитие. Той има семейство; тя е самотна майка. Той преподава в университет; тя - вместо възможната кариера на поетеса и филолог - е станала ватман за да получи софийско жителство и достатъчно средства за болната си дъщеря. След години тези някога много близки хора се срещат и опитват да си изяснят защо не се е случила любовта им. Опитват да си простят обидите, да слязат до най-дълбоките пластове на душите си. Срещата ги променя и отключва старата им любов. Всеки признава егоистичните си заблуди и преосмисля миналото - без илюзии, без патетика, с мъдро смирение пред съдбата. Докато не се случва нещастен случай, който вероятно ще отмести хода на животите им…Финалът е отворен, но като цяло оптимистичен. След покаянието и изстрадването идва прошката и надмогването…

Така разказан, сюжетът остава в плоскостта на любовната история. Но авторите очевидно не са се задоволили с този единствен вариант. Те проектират интимните отношенията обемно, в естествения поток на живота. Затова правят битово-прозаични обрисовки на работническата среда, портретират интелигентския елит, наслагват социални и политически знаци на времето, експонират конфликта между поколенията, включват висок културен контрапункт (духовното присъствие и поезията на Христо Фотев - ключът към най-фината структура на филма).

Главната сюжетна линия многократно се отклонява/разклонява в различни посоки, като с това косвено обогатява главните образи. Този художествен подход напомня житейския модел, при който няма чисти ситуации и чисти житейски линии. И понеже "Другият наш възможен живот" не е изграден по семплите жанрови схеми, това дразни нечувствителните зрители, свикнали да търсят простичката жанровата яснота. Проблемът в комуникацията, доколкото има такъв, е по-скоро в пропорцията и баланса между централната любовна линия и съпътстващите я разклонения. На моменти всички линии стават равностойни и понеже са плътни като атмосфера и наситени като емоция, всяка тежи и тегли към себе си. А все пак основният конфликт е между миналото и настоящето на главните герои, любовта и себичността им, избора между духовното съществуване и материалното благосъстояние…

Румяна Петкова, Невелина Попова и Светла Ганева, (равностоен съавтор и създател на изобразителния строй на филма) успяват да фокусират всички същностни теми на нашето съвремие: похабения поради политическите катаклизми човешки потенциал, горчилката на емигрантския живот, драстичната подмяна на истинските стойности, сблъсъкът между поколенията. Но най-важното те успяват да внушат, че страданията и разочарованията на едно поколение не са минали напразно, че са били - колкото и странно да звучи - "продуктивни" и хората, преминали през тях, са оцелели духовно при всичките си житейски провали. И нещо повече - тези хора, запазили интегритета на личността си, са съхранили най-доброто у себе си, израснали са, станали са по-силни, способни са да отворят душите си и да даряват любов. Като резултат от тези вътрешни процеси, Люба и Лъчезар успяват да възкресят силното си чувство, спасително и за двамата.

Емоционалната нишка между миналото и настоящето на героите, между реалния и "другия наш възможен живот" във филма се осъществява от една песен на Саймън и Гарфънкъл, култова за поколението на днешните 50-годишни - "I'd rather be a hammer than a nail". Мелодията и текстът, освен че са включени като сюжетен лост, осъществяват и директен пренос на чувствения комплекс, мигновено вкарват зрителя в емоционалния климат от миналото на героите. Освен Саймън и Гарфънкъл, потапянето в емоционалната атмосфера се осъществява и чрез прекрасната музика на Петър Дундаков от "Тибетски сърца", в която отекват далечни акорди от аржентинско танго и чийто стил разширява и надгражда образния строй на филма, придава му онази аура на чувственост, която само една силна авторска музика може да донесе. Именно музиката е художествения "хоросан", спояващ двете нива на филма - видимото на този груб, шибан, вулгарен живот и виртуалното на другия, непостижим наш живот…

Филмът на Румяна Петкова има и един чисто кинематографичен пласт, който по-младите зрители едва ли могат да усетят. Актьорите Ваня Цветкова и Иван Иванов, две от най-блестящите звезди на българското кино, през 1982 правят незабравим дует във филма "Комбина" /реж. Никола Рударов/, появяват се заедно и в "Лавина" /реж. Ирина Акташева, Христо Писков/, а и в други филми. Режисурата е заложила на този факт от творческата им биография и общата кинематографична памет. Тя връща на екрана звездната двойка 20 години по-късно, като преобръща реалната им житейска ситуация. Ваня Цветкова, повече от десетилетие живееща и работеща в Лас Вегас, играе скромна ватманка, а Иван Иванов е фрустриран български емигрант от Америка.

Това предизвикателство - пред режисьор и актьори - придава допълнителна вътрешна енергия на филма и определено се е оказало печеливш ход. Нюансираното, наситено и зряло присъствие на Ваня Цветкова опровергава всички предварителни скептици, които не можеха да си представят превъплъщението на звездата в обикновена трамвайджийка. Зрителят, помнещ ролите на рязката, екстремна, на места истерична актриса с радост открива, че талантът й не само не е засегнат от времето, но мощно се е развил в посока на драматичния психологизъм и затова тя стига до емоционални дълбочини, достъпни само на най-големите съвременни актриси (като Мерил Стрийп например). Иван Иванов е някак по-скован в образа на Лъчезар. Той е обърнат навътре към себе си и залага на безсловесното си мъжко излъчване. Не са прави критиците, смятащи, че митологичната романтична двойка на 80-те Ваня Цветкова и Иван Иванов трябва да си остане непокътната в паметта ни. Какви са тези холивудски претенции на българска почва - да ги държим в спомена само "млади, красиви и гневни", а не "уморени и предали се". Във филма нито Иван Иванов, а още по-малко цветущата Ваня Цветкова изглеждат предали се - като хора и творци. Приели естествения ход на времето, те отиграват твърде достойно предизвикателствата му. Техните Люба и Лъчезар са външно улегнали, но вътрешно разлюляни от мощна енергия, способна да преобрази животите им и да им върне изгубения смисъл. Ваня Цветкова изкачва връх в творческата си кариера, показва нови, неочаквани черти от натюрела си, а Иван Иванов, макар и равен, просто е на висотата на таланта си. Убедена съм, че пейзажът на човешкото лице става по-интересен, когато драмите на живота се проектират и скулптират младежките черти, когато сексапилът отстъпи място на творческата сила. Страшното е, когато един актьор залага на единия гол сексапил. Защото рано или късно той отслабва и ако няма духовни натрупвания, на негово място зейва грозната пустота на позьорството и суетата.

С "Другият наш възможен живот" творческият екип завършва своята трилогия за българската жена, включваща "Отражения" /1982/, и "Приземяване" /1987/ . Авторките винаги са били привличани от съвременните дилеми на жената, от борбата й с бита и бездуховното, от стоицизма в търсенето на смисъл. В последният им филм търсенето стига до надмогването на себе си, до прошката и покаянието. Тези забравени християнски истини съвсем естествено са включени в хода на сюжета, те трасират и пътя към друг житейски вариант, в който бихме били наистина това, което искаме в най-интимните си моменти.

И още нещо - с този филм, обърнат към драмата на общуването, българското кино е съзвучно с най-авангардните и модерни търсения на световното кино, каквито откриваме в "новото аржентинско кино" например. Там се отхвърлят жанрови клишета, супергероите, спецефектите, екшъна. Авторите се концентрират върху внимателното, безхитростно вглеждане в битието на малките хора и техните взаимоотношения и там намират отговорите на големите вечни въпроси. За тях, както и за авторите на "Другият наш възможен живот", е важна не кино формата, а фината материя на човешките взаимоотношения, невидимите приливни вълни на чувствата, издигащи се тук-там в океана от самота и отчаяние.